НАГРАДИ ОТ ПЪРВИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗА УЧЕНИЦИ - 2019г

/есе/

„Козият рог”- по разказа на Николай Хайтов, беше първият български филм, който изгледах още като невръстно дете и, който се запечата завинаги в съзнанието ми. Започващ с насилие и завършващ с драматичен обрат, този филм остана незабравен и вечен в моята памет. А песента „Вървят ли двама”- изпълнена от Мария Нейкова, вдъхновена от филма „Козият рог”, с текст на  Богомил Гудев, ми беше любима и си остава такава и до днес. Всяка вечер карах баба ми да ми я пее и вярвах, че наистина ако двама души се обичат, то те ще бъдат вечно заедно и дори смъртта не би могла да ги раздели. Знаех текста и наизуст и вярвах във вечността на истинската любов.

Любовта, следвана от отмъщението, се преплитат в сюжета на творчеството на великия писател-Николай Хайтов. Бащата на малката Мария-Караиван, освирепява след смъртта на жена си и воден от жаждата за мъст, превръща крехката и нежна душа на дъщеря си, в кози рог-оръжието на отмъщението, което в крайна сметка довежда до собствената и гибел. Бях учудена да науча, че има разминаване между разказа на Хайтов и сюжета на филма, но и в двата случая краят е фатален. В разказа, майката на Мария, полудява след изнасилването и умира по-късно в манастир, в който мъжът и я оставя, а Мария се хвърля от скала и така намира смъртта си, бранейки своята чест и достойнство и бягайки от мюсюлманите, познали я по козия рог, паднал от пазвата и по време на кръшно хоро, на което тя е чакала любимия си. Но бедната девойка не е подозирала, че баща и вече го е убил и е предначертал съдбата и. Във филма, Мария умира в пламъците на пожара, предизвикан от баща и, за да изгори любовта помежду им. Караиван през цялото време се опитва да убие женското начало у дъщеря си и да я превърне в мъж, чувствайки се слаб да отмъсти, той използва Мария, която с помощта на козия рог-символ на възмездието, в продължение на 10г. обучавана, тя вече убива насилниците на майка си и отмъщава с мъжка сила.  Но клетият баща не осъзнава, че в гърдите на Мария тупти младо и буйно женско сърце, способно да обича и дори не подозира, че след цялата тази омраза и желание за мъст и тя е способна да се влюби.

Е, често любовта е унищожителна и пагубна, водеща до края на човешкия и живот и приключване на земния ни път. Отмъщавайки за смъртта на съпругата си, героят на Хайтов остава без най-ценното съкровище в живота си- своята любима дъщеря-Мария. Често печелейки не осъзнаваме какво губим и стремейки се да отмъстим на враговете си, ние вредим на себе си. А любовта е висша сила и никой не е способен да и се противопостави, нито баща, нито родственик. Тя не пита и помита като ураган всичко около себе си. Взема своите жертви и си отива, така внезапно, както е дошла. Колкото радост и наслада да носи любовта, толкова и страдания и мъки може да нанесе над човешката душа, а белезите, те остават вечно, до смъртта. Не са малко жертвите на любовта, не една песен е изпята за нея, не един роман е написан, трудно е човек да опише с думи бурята, която бушува в душата му, когато е влюбен и пеперудите, които пърхат в стомаха му, наблизо ли е любимият му човек. Но тази любов много бързо може да прерасне  в омраза и в жажда за мъст, както става в разказа- „Сватба”.  Когато силният стане слаб, то печели този, който остане до край и извоюва своята награда. Хатте избира не този, който се скрива на хълма, а този, който хваща ръката и и застава зад гърба и, този, който се бори за нея с цената на живота си. Но макар засрамен, по-късно, Хасанчек решава да отмъсти, не може да се примири, че тя ще е с друг. Тук важи максимата-„Ако не е моя, няма да е ничия!”, странни думи за човек, който твърди, че обича, а е готов да погуби нечий живот и щастие в името на собственото си удовлетворение и то не чии да е живот, а именно този на любимата си.

 Това е то, първичното и примитивно човешко съзнание, в което властва чувството за собственост и непримиримостта, че друг ще е щастлив. А нима любовта не е право на избор и на свобода? Нима ако обичаш някого не би желал неговото щастие, а не неговата смърт?

 В „Мъжки времена”, любовта е стока, която си има цена, жените се купуват, като разменна монета, разводите се продават за лира, две,  и отново става въпрос за любов, чест и достойнство. Тук булката решава, че за нищо на света няма да бъде с този жених и, че нейната любов няма да бъде купена на никаква цена. А главният герой както взема пари, за да я открадне, така взема пари и, за да откупи свободата и. Той също е запленен от жената и желае да бъде с нея, но мъжките му чест и достойнство надделяват над силата на емоцията и успява да устои на изкушението. В крайна сметка и търговецът на булки е доволен, че му е платено двойно, и булката, че е получила свободата си, а клетият и съпруг си е отдъхнал, че се е отървал от тая жена- Канара, с която просто не знаел какво да прави, защото не можел, нито да се справи с нея, нито да и надделее, нито да я накара насила да го заобича. Така, че да се освободи от нея, за бедния човек било щастие и награда, а не загуба.

В разказа „Дервишево семе”, отново се говори за любов и отмъщение. Тук чистата и свята детска любов, пламнала в сърцата на две деца, ги съпровожда до края на земния им път. Те са толкова близо един до друг, дели ги една стена, а все едно са на километри разстояние, разделя ги цяла една фамилия, деца и внуци и цял един човешки живот. Тук щастието се отлага и героите живеят с надеждата, че един ден ще са заедно, като мъж и жена и ще бъдат щастливи, така както са били като деца. Но разказът свършва, а този ден все още не е дошъл. Кой знае, може и до днес да го чакат. Все пак надеждата умира последна, особено в младите влюбени сърца, те носят пожара на любовта в гърдите си до прага на смъртта. Самата дума-дервиш-означава монашески род. Рамадан изпитва желание да сложи край на живота си, след като му отнемат девствената Силвина, но дядо му го е възпрял, държейки, внукът му да продължи рода им. В разказа Рамадан се оказва в ролята на монах, макар женен и с деца, той страда цял живот за своята невъзможна любов-Силвина. В съвременния свят, любовта се смята за оправдание и достатъчно основание,  хората да се нараняват един другиму, но в разказа се проблиметизира това право. В „Дервишево семе”, любовта е всеотдайност, грижа, самопожертвование, търпение, великодушие. С годините Рамадан забравя за жаждата си за мъст и започва да се грижи за своя враг, от любов към своята любима Силвина, която е образ на благородното и нравствено чисто начало у човека.  На такива възвишени чувства и качества, каквито са присъщи на Рамадан в разказа,  е способен само човекът, осъзнал, че истинските неща имат корени в нашите блянове, но отстояването им изисква съхраняване на човечността и разбиране на сложността и непредвидимостта на повечето събития тук и сега. А, за да достигне до това просветление се изисква време и ако младият Рамадан е бил жаден за мъст, то зрелият такъв е преосмислил живота си, изчислил е загубите, които е получил и щетите, които са му нанесли, и е стигнал до заключението, че отмъщавайки на Рафат и погубвайки го, той ще погуби както човешкото у себе си, така и самата си личност.

Така творбата утвърждава уважението към живота и чувството на отговорност като висши, нравствени човешки ценности. Неслучайно съдбата на Рамадан в разказа „Дервишево семе” е представена като изповед. Под формата на диалог, главният герой, чрез ретроспекция, се връща 40 години назад във времето, за да сподели своята човешка драма. Защото миналото никога не бива забравяно, то винаги оставя своите трайни белези от рани и нанася травми в човешката душа, които ни съпровождат до самата ни смърт. Читателят може да се идентифицира с героя, да изпитва емпатия, да съпреживява болките му и да познае собствената си болка, в чуждата такава, но никой не може да пренесе на плещите си нечий чужд товар, или да прехвърли болката си другиму. Основният конфликт в разказа е между духовния мир на човека и реалния живот. В центъра на сюжета е животът на героя, поставен на кръстопът, търсещ решение как да съвмести несъвместимото – суровите и дори жестоки патриархални родови норми с поривите на своето сърце. Началото и краят на разказа са начало и край на изповедта на героя: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза“; „На това кръстопътчетъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш – кажи, ако ли не – помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака“. Не случайно се набляга на думите –възел, кръстопът и да вървя. Героят цял живот е поставен в примката на собствената си съдба, която го стяга все повече и го души. Кръстопът не винаги означава право на избор, промяна или катарзис, може също да е знак на нашата подчиненост на обстоятелствата, които не винаги можем да променим. Душевните перипетии в живота на Рамадам го учат да се примирява, да бъде благосклонен, великодушен и да се стреми повече към собствения си душевен мир, отколкото към противоборство и жажда за мъст.

Любовта прави хората  една идея по-добри. Истините на живота ни се разкриват, когато го живеем, по време на самия процес, ние се учим как да обичаме, как да прощаваме и да бъдем добри.

А когато двама се обичат, дори смъртта е неспособа ги раздели.

Щом две сърца в любов се вричат, ще се обичат вечно, даже да боли.